Част II. ДИАБЕТ ТИП 2
Автор: Розалин КОСТОВ, маг. фарм.
Нарастват тревогите в световен мащаб от тенденцията за разширяване на заболеваемостта от диабет. Съобщените от Световната Здравна Организация (СЗО) данни показват, че в глобален план за 2014 г. разпространението на диабета обхваща около 9% от населението над 18-годишна възраст.
Същевременно през 2012 г. повече от 1.5 милиона смъртни случая в света са пряко причинени от диабета. Приблизително 80% от заболеваемостта се установява в слабо- или средноразвитите икономически страни, но се очаква през 2030 г. диабетът да бъде 7-та по значимост причина за смъртност.[1] Диабетът повишава в много голяма степен както заболеваемостта, така и смъртността от редица провокирани от диабета заболявания. Около 50% от страдащите от диабет умират от сърдечносъдови заболявания. Влошеният съдов статус, заедно с невропатията предизвикани от диабета водят до появата на улцерации най-вече в областта на ходилата или т.нар. „диабетно стъпало“, което е причина за различни по обхват ампутации. Индуцираната от диабета ретинопатия е причина за развитието на слепота.
Диабетът е една от водещите причини и за появата на бъбречна недостатъчност. Въпреки съвременните терапевтични постижения диабетът остава едно сериозно заболяване с висок риск от вторично индуцирана заболеваемост, инвалидизация и преждевременна смъртност.[1]
Под общото наименование Диабет фактически се включват две негови различни форми:
- Диабет Тип 1 или още известен като Инсулинзависим диабет се характеризира с невъзможността на панкреаса да осигурява инсулин на организма и той трябва респективно да бъде регулярно доставян чрез инжектирането му. Въпреки че точните причини за появата на Диабет тип 1 да не са напълно установени, се счита, че става дума за автоимунно заболяване.
- Диабет Тип 2 (ДТ 2) или наричан още Неинсулинзависим диабет се характеризира с невъзможността тъканите на организма да използват ефективно отделения от панкреаса инсулин, което води до поява на нарушаване на глюкозния метаболизъм и до хипергликемия. Симптомният комплекс на ДТ 2 не е отчетливо изразен, за разлика от този на ДТ 1, което е причина за откриването му в по-напредналите стадии и често при поява на предизвиканите от него увреждания. Въпреки че ДТ 2 се развива при хората в по-напреднала възраст, напоследък се съобщават случаи и при деца, юноши и младежи. Освен развитието на ДТ 2 съществуват и две други състояния, свързани с нарушената глюкозна хомеостаза, а именно Нарушената гликемия на гладно, наблюдавана основно при мъжете, както и Нарушеният глюкозен толеранс след нахранване, срещащ се най-често при жените. При тези две състояния не са налице обективни данни, за да се класифицират като Диабет тип 2 и те се определят като Предиабет, за който съществува риск да прогресира до ДТ 2 при около 25% от случаите, докато в резултат от предприемането на адекватни превантивни мерки, 25% до 40% от страдащите, могат да се върнат към нормално състояние.[1]
Както Диабет тип 2, който обхваща около 90% от всички случаи на диабет, така и предиабетните състояния са предотвратими чрез здравословно хранене и адекватна и системна физическа активност, осигуряващи също и поддържането на нормално телесно тегло. Хранителната превенция е насочена приоритетно към консумацията на пълнозърнести храни и други такива богати на фибри, като напр. бобовите, на плодове и зеленчуци, на млечни и други ферментирали храни, на умерен прием на червено вино, както и на ограничена консумация на захари и храни с добавени захари, на наситени животински мазнини, на преработени червени меса и др.[1, 2] ДТ 2 се е срещал рядко сред народите практикуващи Средиземноморския модел на хранене и сходните с него, какъвто е бил преди около 80-100 г. и нашият традиционен начин на хранене. Целият комплекс от хранителни компоненти, както и съчетаването им при формирането на дневното, седмичното и месечното меню, заедно с физически активния живот, оказват своето превантивно въздействие както върху риска от ДТ 2, така и при поддържането на оптимален Индекс на телесна маса с нисък риск от наднормено тегло. Освен типичната консумация на плодове, зеленчуци, различни пълнозърнести храни, бобови храни, риба, зехтин и ядки, за Средиземноморската диета, за разлика от настоящия масово наложен Западен начин на хранене, са характерни много ниския прием на рафинирани въглехидратни храни и захари, както и на животински мазнини и червени и преработени меса, а същевременно в менюто регулярно присъстват в умерени количества червено вино и млечни ферментирали храни. Целият комплекс от нутриенти осигурявани чрез традиционната Средиземноморска диета въздейства положително върху намаляването на риска от ДТ 2 и предиабетните състояния.[3] Този ефект се потвърждава от данните на проведения от Koloverou et al. [4] мета-анализ на резултатите от 10 проспективни проучвания с участието на 136 846 души, а именно, че при стриктно практикуване на Средиземноморската диета рискът от ДТ 2 намалява с 23%. При друг систематичен обзор и мета-анализ на 5 рандомизирани и контролирани проучвания и на 8 публикувани мета-анализа Esposito et al. [5] съобщават, че практикуването на Средиземноморската диета води до намаляване на риска от ДТ 2 и сърдечносъдовите усложнения с 19 – 23% и е подходящ хранителен подход и за третиране на ДТ 2.
Диабет тип 2 е комплексно хронично ендокринно и метаболитно заболяване свързано с въздействието на генетични и редица други фактори, като не рядко от ДТ 2 страдат хората с наднормено тегло и затлъстяване, които водят застоял начин на живот и се хранят нездравословно. В основата на появата и развитието на ДТ 2 стоят както понижената клетъчна чувствителност към инсулина, което ги прави инсулин-резистентни, така и постепенния упадък на способността на бета-клетките на панкреаса да продуцират инсулин. Провокираната инсулинова резистентност на мускулните, чернодробните и мастните клетки води до завишена активност, свързана с по-голямо отделяне на инсулин с цел компенсиране на нуждите на клетките за усвояването на повишените плазмени нива на глюкозата. С нарастването на инсулиновата клетъчна резистентност и под въздействието на различни фактори протичат процеси, водещи до дефектиране на панкреатичните бета-клетки, поява на инсулинова недостатъчност и прогресиране на ДТ 2 от инсулин-независимо заболяване в инсулин-зависимо такова с цел компенсиране на завишените инсулинови потребности за преодоляване на хипергликемията.
Най-общо комплексът от фактори, отключващи заболяването от ДТ 2 включва неправилното хранене, водещо до изразено метаболитно натоварване и затлъстяване, провокиращо системно възпаление в организма, свързано с появата на инсулиновата резистентност. Обикновено взаимодействието на тези фактори с генетичната предразположеност предизвикват проявите на дефектни отговори в панкреатичните бета-клетки, включващи възпалителен стрес, метаболитен и оксидативен стрес, амилоиден и нарушаващ клетъчната цялост стрес. В резултат от протичането на тези стресорни процеси се появяват както функционална недостатъчност, така и постепенно негативно повлияване на клетъчната структура на панкреатичните бета-клетки и развитието на крайния стадий на ДТ 2.[6, 6a]
През последните няколко години активните проучвания на стресорните процеси ориентираха вниманието към активната роля на амилоидния стрес, свързан с фибрилизацията на амилина, като водещ фактор за упадъка на инсулин-секреторните функции и загиването на панкреатичните бета-клетки. Амилинът е хормон отделян заедно с инсулина от бета-клетките, но в значително по-малки количества от инсулина. Приема се, че той играе активна роля в глюкозната хомеостаза, като влияе инхибиращо на секрецията на инсулин и глюкагон и участва в контрола на приема на храната и изпразването на стомаха и др. В нормалното си състояние амилинът представлява разтворима, непрегъната мономерна протеинова структура, като при определени, но ненапълно установени условия, се отключват процеси на агрегация и формиране на фибрилни структури, които водят до амилоидни извънклетъчни отлагания. Именно процесите на фибрилното формиране с последващите амилоидни депозити оказват изразени токсични ефекти върху бета-клетките и техните функционални способности да секретират инсулин, както и с последващото им загиване.
Интересни са съобщените неочаквани данни, че освен стимулиращият секреторен ефект на глюкозата, завишените концентрации на определени мастни киселини, присъстващи в мазнините на храните – олеинова и палмитинова мастни киселени, също предизвикват повишено продуциране на амилин, но не и на инсулин, което е също рисков фактор за увреждане на бета-клетките.[7]
Поради факта, че амилинът се секретира заедно с инсулина в определено съотношение между тях, то при състоянието на инсулинова резистентност, когато се продуцира повече инсулин за нейното преодоляване, респективно нараства и отделеното количество амилин. При по-продължителното протичане на този процес, нараства и рискът от появата на амилоидни отлагания, увреждащи както функционирането, така и структурата и цялостта на панкреатичните бета-клетки, което води до изчерпване на техния компенсаторен капацитет по отношение на инсулина и в резултат от това до ДТ 2. Това илюстрира приоритетната роля и значимостта на инсулиновата резистентност в етиопатогенезата на ДТ 2, както и необходимостта от идентифициране и преодоляване на факторите, способстващи за нейната поява и развитие и свързани с превенцията и третирането на предиабетните състояния и ДТ 2.
Наднорменото тегло и затлъстяването са едни от широко разпространените фактори, водещи до повишен риск от отключване на развитието на инсулиновата резистентност и впоследствие на ДТ 2. При пълните хора мастната тъкан и особено тази локализирана в коремната област и талията отделят завишени количества неестерифицирани мастни киселини, хормони, про-възпалителни цитокини и др., които способстват за появата и развитието на клетъчната инсулинова резистентност.[8] Резултатите от редица проучвания показват, че в развитието на инсулиновата резистентност са ангажирани редица фактори и процеси, но въпреки това системното възпаление има решаваща роля, което се потвърждава от завишените нива на про-възпалителните цитокини при случаите на инсулинова резистентност и ДТ 2. Друг значим фактор водещ до инсулинова резистентност са излишъкът и метаболизмът на мастните киселини, свързани с хранителния им прием. Установява се, че при завишен прием на храни с висока енергийна плътност се засилва инсулиновата резистентност и обратно, при диета с енергийна рестрикция тя се понижава, което показва важната роля на хранителния модел за развитието на ДТ 2 – при хората практикуващи „Западния начин на хранене“, богат на храни от рафинирани брашна, захари, животински мазнини, червени и преработени меса и др. заболеваемостта от ДТ 2 е висока и продължава да расте, докато при тези придържащи се към Средиземноморския и сродните с него начини на хранене този здравен проблем не е така изявен и рискът от ДТ 2 е по-нисък.[9]
Доскоро мазнините в човешкия организъм се възприемаха само като енергийно депо, но редица проучвания през последните години установиха, че мастната тъкан играе активна роля на ендокринен орган участващ във физиологичните функции на организма.
Мастната тъкан секретира т.нар. „адипокини“ – лептин, адипонектин, резистин и висфатин, a също и цитокини и хемокини. Основно адипокините провокират развитието на хронично вътрешно възпаление, което играе централна роля в появата на инсулиновата резистентност и по-късно на ДТ 2. Според редица изследователи, именно отделяните от мастната тъкан адипокини са връзката между наднорменото тегло, затлъстяването и инсулиновата резистентност и ДТ 2.[10] Завишеният прием на мазнини, освен че води до затлъстяване, може да индуцира, в зависимост от състава на мастните киселини в мазнините, системно възпаление и респективно да провокира инсулинова резистентност. Основно арахидоновата мастна киселина и нейният метаболитен прекурсор – линоловата (омега-6 ПНМК) киселина, както и палмитиновата мастна киселина действат провъзпалително. Арахидоновата киселина се внася в организма чрез месото и животински храни от животни, хранени предимно със зърно или се синтезира ендогенно от линоловата киселина. Палмитиновата киселина е наситена мастна киселина, присъстваща в мазнините от животински произход, а също и в палмовото масло. Линоловата мастна киселина е широко разпространена, но присъства основно в растителните хранителни източници – зърнени зародиши, слънчогледово, царевично и др. олиa, ядки, както и в животинските храни.
Същевременно приемът на храни, доставящи омега-3 ПНМК – линоленова киселина, съдържаща се в орехите, лененото семе и рапицата и маслата от тях, както и в животински храни от животни на зелена паша, както и дълговерижните омега-3 ПНМК – ЕРА и DHA, най-вече от морски рибни храни, упражняват противовъзпалителен ефект.
Чрез балансирания прием на мазнини, съдържащи омега-6 ПНМК и омега-3 ПНМК и ограничения прием на животински мазнини и други, богати на наситени мастни киселини, може да се ограничава системното възпаление и свързаната с него инсулинова резистентност, водеща до ДТ 2.[11]
Въпреки установените различни фактори и механизми, въздействащи върху появата и развитието на системното възпаление, инсулиновата резистентност и ДТ 2, като геном, влошени хранителни навици, понижена физическа активност и др., не всичко може да бъде обяснено с тях. Преди няколко години се установи, че в червата на хората, и най-вече в дебелото черво, живеят около 100 ТРИЛИОНА бактерии, които надвишават повече от 10 пъти клетките на човешкия организъм и че този комплексен бактериален конгломерат представлява нов ключов орган и е нов и специфичен фактор, влияещ активно върху редица функции на организма. Живеейки в нас още от раждането и развивайки се в зависимост от начина ни на хранене, тези бактерии упражняват важни положителни или отрицателни ефекти върху процесите на метаболизма, включително и върху тези, свързани с контрола на натрупването на мастните тъкани и техните секреторни функции, а също и върху отключването на системното възпаление и инсулиновата резистентност водеща до ДТ2. При хората страдащи от затлъстяване или от ДТ 2 се установяват значителни промени както в състава на чревната им микробна флора, така и във видовете отделяни от нея сигнални за организма молекули, които посредством различни механизми повлияват енергийния метаболизъм и свързаните с него метаболитни смущения и заболявания.[12, 12a]
Оценявайки ново установената роля на чревната микрофлора за появата и развитието на инсулиновата резистентност и ДТ 2, интересът на изследователите се насочва към въздействието на антибиотиците върху промените в чревната бактериална популация и нейните функции, свързани с риска от ДТ 2. Сериозността на този проблем се базира както на честата употреба на антибиотиците за лечение на различни инфекции, така и на все още широкото им прилагане в храненето на животните. Резултатите от редица проучвания показват, че употребата на антибиотиците е в състояние сравнително бързо да повлияе негативно чревната микрофлора, като след това тя трудно се нормализира, а не рядко промените имат траен характер. Особено значими са промените в бактериалния състав след третиране с антибиотици на бебетата и малките деца, когато се формира техния чревен бактериален консорциум, оказващ влияние върху редица функции на организма през по-нататъшния им живот. Съобщените данни от проучването за връзката между употребата на антибиотиците и риска от ДТ 2 при населението на Дания за периода 2000 г. до 2012 г., подкрепят възможната връзка за повишаване на риска от ДТ 2. Изследователите установяват също, че при болните от ДТ 2 натоварването с антибиотици в годините преди появата и диагностицирането на заболяването е било значително по-високо от хората без ДТ 2.[13]
Съобщените от Boursi et al. [14] данни от проучването във Великобритания на 208002 случая на ДТ 2 и 815576 контроли показват, че приемането на 1 среден терапевтичен антибиотичен курс не води до отчетлив риск от ДТ2, но третирането с 2 до 5 лечебни курса най-вече с антибиотици от групата на пеницилините, цефалоспорините, макролидите и хинолоните предизвикват значително повишаване на риска от поява и развитие на ДТ 2, особено след 5 курса третиране с хинолони.
Изненадващо през последните няколко години се установи още един рисков фактор свързан с развитието на ДТ 2, а именно, замърсяването на въздуха. Публикуваните резултати от систематичния обзор и мета-анализа на десет проучвания показват наличие на отчетлива положителна връзка между повишения риск от поява и развитие на ДТ 2 и замърсеността на въздуха с NO2 и фини прахови частици РМ 2.5.[15] Аналогични резултати съобщават и Eze et al. [16] в обзорния преглед и мета-анализа на 8 проучвания за риска от ДТ 2 свързан със замърсеността на въздуха, проведени в Европа и Северна Америка, а именно, че е налице изразен риск от ДТ 2, произтичащ от замърсеността на въздуха с NO2 и РМ 2.5. Изследователите установяват, че за всяко повишаване на замърсеността на въздуха с по 10 микрограма/м3, рискът от ДТ 2 нараства респективно с 8% и 10%, като зависимостта е по-силно изразена при жените.
След установяването на връзката между чревната микрофлора, нейния функционален капацитет и появата и развитието на затлъстяването и свързаните с него системно възпаление, инсулинова резистентност и ДТ 2, интересът на изследователите се насочва към проучване на механизмите, чрез които се инициират и протичат тези процеси. Това позволява откриването на ролята на определени бактериални липополизахариди, които се явяват отключващ фактор на каскадата от процеси водещи до инсулинова резистентност с последващо развитие на ДТ 2. Липополизахаридите представляват фрагментни структури от клетъчните стени на Грам-негативните бактерии обитаващи червата и са едни от най-силните индуктори на възпалителния процес. Установява се, че богатата на мазнини храна води до повишаване на броя на тези бактерии и респективно на концентрацията на техните липополизахариди в чревния лумен. Същевременно богатата на мазнини диета негативно повлиява цялостта на чревната лигавица, повишавайки нейната пропускливост и способства за проникването в кръвта на липополизахаридите, които по този начин достигат до тъканите, и основно до мастната тъкан, и отключват процеса на възпалението, а като резултат от него – инсулиновата резистентност и ДТ 2. Целият този, предизвикан от мазнините в храната, процес и свързан със засиленото образуване и с повишената плазмена концентрация на липополизахаридите се дефинира като „метаболитна ендотоксемия“, която се засилва или намалява в зависимост от съдържанието на мазнини в диетата и респективно води до повишаване или ограничаване на инсулиновата резистентност и риска от развитие на ДТ 2. Така контролирането на условията за ограничаване развитието на Грам-негативните бактерии в състава на чревната микрофлора и образуването от тях на липополизахариди чрез регулиране на приема на мазнини с храната, може да бъде успешна хранителна стратегия за превенцията и третирането на ДТ 2. [17, 18, 19]
Провокираната дисбиоза от богатите на мазнини храни насочва интереса на изследователите към проучване на въздействието на отделните видове мастни киселини върху интензивността на метаболитната ендотоксемия. Установява се, че по-дълговерижните наситени мастни киселини, присъстващи основно в животинските мазнини, са тези, които причиняват дисбиозата с Грам-негативните бактерии и свързаната с тях метаболитна ендотоксемия, докато късоверижните наситени мастни киселини и балансираният прием на омега-6/омега-3 полиненаситени мастни киселини, както и мононенаситените мастни киселини имат протективен или неутрален ефект върху пропускливостта на чревната лигавица. Същевременно мононенаситените мастни киселини, като напр. тези в зехтина, упражняват положително въздействие върху възпалителните процеси и способстват за намаляването на инсулиновата резистентност, като оказват протективен ефект по отношение на ДТ 2.[20]
Тревожното нарастване на честотата на случаите на наднормено тегло и затлъстяване в детската възраст се оценява като отключващ фактор за редица други метаболитни заболявания и свързаните с тях сърдечносъдови проблеми. Съобщените резултати от проведеното проучване от Varma et al. [21] за въздействието на метаболитната ендотоксемия при деца с различна степен на затлъстяване показват, че плазмените нива на липополизахаридните ендотоксини са в голяма степен положително свързани с биомаркерите на системното възпаление, на съдовите увреждания и атеросклеротичните процеси при децата и на 11-годишна възраст. Същевременно се повишава метаболитният риск, допринасящ за появата на ДТ 2 и сърдечносъдови заболявания, като той е по-изразен при момчетата, а по-слабо при момичетата.
Резултатите от проведените редица проучвания върху хора за установяване на въздействието на вида, качеството и количеството на внасяните с храненето мазнини върху появата на инсулиновата резистентност и ДТ 2, потвърждават негативните ефекти от консумацията на животински мазнини, богати на наситени мастни киселини, както и протективната или неутралната роля на полиненаситените и мононенаситените мастни киселини, присъсващи основно в растителните олиа. Съобщените данни от Vessby et al. [22] от проведената рандомизирана студия с участието на 162 здрави мъже и жени, които разделени на 2 групи са консумирали в продължение на 3 месеца диета богата на наситени мастни киселини или такава, богата на мононенаситени мастни киселини показват, че инсулиновата клетъчна чувствителност значително се е влошила при първата група, а при втората е отчетено подобряване. Препоръката на изследователите е както за превенцията на инсулиновата резистентност и ДТ 2, така и при третирането на ДТ 2 да се ограничава приемът на наситени мастни киселини с храната, като се повишава приемът на мононенаситените мастни киселини, но при съблюдаване общият прием на мазнини да не превишава 37% от енергийния дневен прием. В обзора на рандомизирани и контролирани проучвания, Riserus et al. [23] съобщават, че в резултат от заместването в диетата на наситените мазнини и трансмазнините с растителни масла, съдържащи мононенаситени мастни киселини (зехтин) и полиненаситени мастни киселини, се постига отчетливо понижаване на инсулиновата резистентност и намаляване на риска от ДТ 2.
Хранителната стратегия да се заместват животинските мазнини с растителни масла се препоръчва като положителен подход за превенцията и третирането на ДТ 2. Резултатите от рандомизираното проучване на Tay et al. [24], включващо 115 мъже и жени със затлъстяване и страдащи от ДТ 2 и разпределени на 2 групи показват, че след консумацията от едната група на диета с много ниско съдържание на въглехидрати, ниско съдържание на наситени мазнини и респективно високо на ненаситени мастни киселини и относително високо съдържание на протеини в продължение на 24 седмици, е налице значително подобряване на няколко маркера на клиничния гликемичен контрол и на сърдечносъдовия риск, в сравнение с тези на другата контролна група.
Освен диетите с ниско съдържание на наситени мастни киселини и на въглехидрати, интересът на изследователите се ориентира и към диетите характеризиращи се с калорийна рестрикция. Този подход дава обнадеждаващи положителни резултати, което личи от съобщените данни от проведеното от Steven et al. [25] проучване за третирането на болни от ДТ 2 с наднормено тегло единствено с много ниска на калории диета (624 ксаl/ден), която се осигурява от ниско съдържание на мазнини – 19.5%, повишено такова на белтъчини – 34% и умерено на въглехидрати – 43%.
Консумацията на тази диета в продължение на 8 седмици довежда до редуцирането на теглото и до възстановяването на нормалния глюкозен контрол при 40% от участниците, като периодът на ремисията е 6 месеца. Тези резултати дават основание на изследователите да твърдят, че при определени калорийно рестриктивни хранителни режими ДТ 2 може да бъде потенциално обратимо състояние.
МЕЗЕТО И ДИАБЕТ ТИП 2
Оценявайки активната роля на животинските мазнини, богати на наситени мастни киселини, в етиопатогенезата на метаболитните разстройства и в частност на ДТ 2, изследователският интерес се насочва освен към тях и към ролята и на едни от основните им доставчици в организма – червените и преработените меса, поради масовото им присъствие в ежедневното хранене на голяма част от хората по света. Данните от редица проучвания с достоверен дизайн показват, че честата консумация на червени и преработени меса представлява независим от мазнините, самостоятелен рисков фактор за появата и развитието на ДТ 2. От проведения обзорен преглед и мета-анализ на 12 групови проучвания, Aune et al. [26] съобщават за установена положителна зависимост между завишената консумация на червено месо, която е още по-силно изразена при преработените меса и риска от ДТ 2. Аналогична положителна зависимост между завишената консумация на червено или преработено месо и повишения риск от ДТ 2 е установена и при провеждането на проспективно проучване, включващо 11.7-годишно наблюдение на 340234 души от 8 европейски страни и анализа на регистрираните 12403 случая на ДТ 2 през наблюдавания период.[27]
Съобщените от Pan et al. [28] резултати от анализа на данните от 3 проучвания от САЩ, включващи 37083 мъже, наблюдавани 10 год, 79570 жени, наблюдавани 28 год. и 87504 жени, наблюдавани 16 год., и анализирането на общо 13759 случая на ДТ 2 показват, че консумацията на червени меса, и най-вече на преработени меса, води до отчетливо повишаване на риска от ДТ 2. Steinbrechter et al. [29] установяват от проспективно проучване в САЩ с участието 29759 души с кавказки произход, 35244 души с азиатски произход и 10509 местно хавайско население, че без разлика от етническата принадлежност е налице изразена положителна зависимост между консумацията на червени и още повече между преработени месни продукти и риска от ДТ 2. При анализа на данните за потенциалните етиологични фактори, свързани със зависимостта между консумацията на червени и преработени меса и риска от ДТ 2, Kim et al. [30] установяват, че тези фактори включват въздействието на разклонените аминокиселини, на нитратите и нитритите, на хем желязото, на триметиламил N оксида, на Na от солта, на съединенията – ендокринни разрушители и др., които присъстват значително повече в преработените меса и респективно допринасят за по-висок риск от ДТ2. При проведения системен преглед и мета-анализ на 13 рандомизирани и контролирани студии Viguiliouk et al. [3] установяват, че при заместването на около 35% от дневния прием на животинските протеини в храненето с протеини от растителен произход се постига умерено изразен гликемичен контрол при пациентите с ДТ 2, като се отчитат и потенциалните ползи от този подход и за превенцията на ДТ 2.
ЧЕРВЕНОТО ВИНО И ДИАБЕТ ТИП 2
Хилядолетната традиция за умерена консумация на червено вино (100 – 150 мл) по време на хранене или т.нар. „Средиземноморски начин на пиене на вино“ се приема като ползотворен фактор за превенцията на редица заболявания – напр. сърдечносъдовите заболявания, диабет тип 2, неврологични и др. заболявания, а също и за стимул на дълголетието, което се потвърждава от редица феномени – „Френският парадокс“ и др. [32] Данните от обзорния анализ на Robertson [33] за връзката и ползите от консумирането на червено вино при ДТ 2 показват както липса на негативно въздействие върху риска от ДТ 2, така и упражняване на протективни ефекти по отношение на развитието на ДТ 2, за които се приема, че се дължат в по-голяма степен на полифенолните съединения и фенолните киселини и в по-малка на алкохола в червеното вино.
Отчитат се и ползите от различните синергични взаимодействия – напр., това между два от основните биоактивни компонента, а именно на ресвератрол и кверцетин. Оценявайки ролята на чревната микрофлора за поддържането на здравния статус на организма в добра кондиция, Queiro-Ortuno et al. [34] провеждат рандомизирано и контролирано проучване за установяване въздействието на полифенолите, съдържащи се в червеното вино върху състава на чревната микрофлора и функциите й, свързани с определени биомаркери. Както приемът на нормално червено вино, така и на деалкохолизирано червено вино в продължение на 4 седмици показват, че полифенолните съединения във виното стимулират растежа и присъствието на редица ползотворни бактерии на чревната микрофлора, което води до благоприятно повлияване на редица биомаркери, включително и на системното възпаление, стоящо в основата на инсулиновата резистентност и на появата на ДТ 2. Резултатите от рандомизираното кросовър проучване на Clemente-Postigo et al. [35] показват, че регулярната умерена употреба на червено вино с храната води до позитивна промяна в състава на чревната микрофлора, до намаляване на концентрацията на липополизахариди и респективно до ограничаване на метаболитната ендотоксемия, отключваща системното възпаление водещо до инсулинова резистентност и ДТ 2.
Положителните ефекти от умерената консумация на червено вино по време на хранене върху риска от ДТ 2 и свързаните усложнения се приема, че се дължат на цялостното въздействие на двата компонента на виното – на алкохолното съдържание и на комплекса от полифенолни съединения, като доминиращата ефективност се дължи на последните.[33, 34] Тази приоритетна положителна роля на полифенолния състав на червеното вино върху глюкозния метаболизъм се потвърждава и от резултатите от рандомизираното кросовър проучване на Chiva-Blanch et al. [36], където приемът в продължение на 4 седмици на червено вино и деалкохолизирано такова е допринесъл за подобряване на инсулиновата резистентност и респективно на риска от ДТ 2, за разлика от приемът на чистата контролна алкохолна напитка – джин. Така получените от различните студии данни очертават ефективните ползи от консумацията на ДЕАЛКОХОЛИЗИРАНОТО ЧЕРВЕНО ВИНО от хората във всички възрасти с цел подкрепа на превенцията риска от ДТ 2 и предиабетните състояния, които тревожно се подмладяват. През последните години основният интерес на изследователите се ориентира към активното проучване на ресвератрола – полифенолно съединение от групата на стилбените, което се синтезира в резултат от различни стресови стимули и се среща както в ципите на червените видове грозде и червеното вино, така и в ципите на червената и синята боровинки, на фъстъците и др. За ресвератрола се установява, че упражнява чрез различни механизми антихипергликемичен ефект и че отчетливо подобрява клетъчната инсулинова чувствителност, което води до понижаване на инсулиновата резистентност, като така активно способства за превенцията на риска и третирането на ДТ 2. Проведените клинични проучвания с ресвератрол са със значително по-ниски дози от тези, използвани при изследванията с животни, поради установяването на т.нар. „Парадокс на ресвератрола“, а именно получаване на висока биоактивност при ниска бионаличност. Този факт предполага употребата на ниски дози, чиито размери все още не са напълно установени, което прави доставянето му в организма с умерената консумация на червено или деалкохолизирано червено вино една успешна хранителна стратегия за превенцията на ДТ 2, наследена от хилядолетните традиции.[37, 38]
БИБЛИОГРАФИЯ 1. WHO/Diabetes/Fact sheet # 312, updated Jan 2015 2. Ley SH. etal. Prevention and management ot Type 2 Diabetes: dietary components and nutritional strategies. Lancet 2014; 383:1999-2007 3. Khemayanto K etal. Role of the Mediterranean diet in the prevention and management of T2D. Clin Med J 2014; 127:3651-6 4. Koloverou E etal. The effect of Mediterranean diet on development of T2D:a meta-analysis of 10 prospective studies and 136 846 participants. Metab.2014; 63(7): 903-11 5. Esposito K etal. A journey into the Mediterranean diet and T2D:a systematic review and metaanalysis BMJ Open 2015; 5(8): e008222 6. Kharroubi AT etal. Diabetes mellitus:the epidemic of the century.WJD 2015:6:850-67 6a. Halban PA etal. Beta-cell failure in T2D:postulated mechanisms and prospects for prevention and treatment. JCEM 2014; 99:1983-92 7. AkterR etal. Islet amyloid polypeptide: structure,function and pathophysiology.J Diab Res 2016; epub Nov 2015 8. Kahn SE etal. Mechanisms linking obesity to insulin resistence and T2D. Nature 2006; 444:840-6 9. Schenk S etal. Insulin sensitivity: modulation by nutrients and inflamation. J Clin Inv 2008; 118:2992- 3002 10. Feve B etal. Adipokines: the missing link between insulin resistance and obesity. Diab Met 2008; 34:2-11 11. Sears B etal. The role of fatty acids in insulin resistance. Lip Health Dis 2015; 14:121 12. Everard A etal. Diabetes,obesity and gut microbiota BPRCG 2013;27(1): 73-83 12a. Han JL etal. Intestinal microbiota and T2D: from mechanisms insights to therapeutic perspective.WJG 2014; 20:17737 13. Mikkelsen KH etal. Use of antibiotics and risk of T2D: apopulation based case-control study. JCEM 2015; 100:3633-0 14. Boursi B etal. The effect of past antibiotic exposure on diabetic risk. Eur J Endocr 2015; 172:639-48 15. Balti EV etal. Air pollution and risk of T2D mellitus: asystematic review and meta-analysis. DRCP 2014; 106:161-72 16. Eze IC etal. Association between ambient air pollution and diabetes mellitus in Europe and North America:a systematic review and meta-analysis. EHP 2015; 123:381-9 17. Cani Pd etal. Metabolic endotoxemia initiates obesity and insulin resistance. Diabetes 2007;56; 1761-72 18. Boroni Moreira AP etal. The influence of endotoxemia on molecular mechanisms of insulin resistance. Nutr Hosp 2012; 27:382 19. Cani PD. etal. Involvement of gut microbiota in the development of low-grade inflammation and T2D associated with obesity. Gut Mic 2012; 3:279-88 20. Alcock J etal. Fatty acids from diet and microbiota regulate energy metabolism. F1000 Res 2015; 4:738 21. Varma MC etal. Metabolic LPS endotoxemia in childhood obesity. BMC Obes 2016; 3:3 doi:10.1186 22. Vessby B etal. Substituting dietary saturated for monosaturated fat impairs insulin sensitivity in healthy men and women. The KANWU study. Diabetologia 2001; 44(3): 312-9 23. Riserus U etal. Dietary fats and the prevention of T2D.Prog Lip res 2009; 48:44-51 24. Tay J etal. A very low carbohydrate , lowsat fat diet for T2D management: a randomized trial DiabCare 2014; 37:2909-18 25. Steven S etal. Very low calorie diet and 6 months of weight stabikity in T2D pathophysiologic changes in responders and nonresponders. Diab Care 2016(3); epub March 2016. 26. Aune D etal. Meat consumption and the risk of T2D: a systematic review and meta-analysis of cohort studies. Diabetologia 2009; 52(11): 2277-87 27. Bendinelli B etal. Association between meat consumption and incident T2D: The EPIC Inter Art studyDiabetilogia 2013; 56:47-59 28. Pan A etal. red meat consumption and risk of T2D: 3 cohort US adults and an updated meta-analysis.AJCN 2011; 94:1088-96 29. Steinbrechter A etal. Meat consumption and risk of T2D:The Multiethnic cohort. PHN 2011; 14:568-74 30. Kim Y etal. A review of potential metabolic etiologies of the observed association between red meat consumption and development of T2D. Metabolism 2015; 64:768-79 31. Viguiliouk E etal. Effect of replacing animal protein with plant protein on glycemic control in diabetes:a systematic review and meta-analysis .Nutrients 2015; 7(12): 9804-24 32. Artero A etal. The impact of moderate wine consumption on health. Maturitas 2015; 80:3-13 33. Robertson RP. Red wine and diabetes health: getting skin in the game.Diabetes 2014; 63: 31-8 34. Queiro-Ortuno MI etal. Influence of red wine polyphenols and ethanol on gut microbiota ecology and biochemical biomarkers. AJCN 2012(6); 95:1323-34 35. Clemente-Postigo M etal. Effect of acute and chronic red wine consumption on lipopolysaccharide concentration. AJCN 2013; 97(1): 1053-61 36. Chiva-Blanch G etal. Effects of red wine polyphenols and alcohol on glucose metabolism and lipid profile: a randomized clinical trial. Clin Nutr 2013; 32(2): 200-6 37. Vallianou NG etal. Resveratrol and diabetes. Rev Diab Stud 2013 winter; 10(4): 236-42 38. Tome-Carneiro J etal. Resveratrol and clinical trials: the crossroad from in vitro studies to human evidence. CPR 2013; 19(34): 6064-93